Golden, Peter Benjamin. The peoples of the south Russian steppes // The Cambridge History of Early Inner Asia. Cambridge University Press, 1990. ISBN 9781139054898. DOI:10.1017/CHOL9780521243049.011. с. 256–284. Някъде около 463 г. сл. н. е. започва поредица от номадски миграции във Вътрешна Азия... Археологически и литературни доказателства ни позволяват да поставим родината на тези новодошли, огурските племена, в Западен Сибир и казахските степи... Огурите са били част на голяма тюркска племенна групировка, известна в китайските източници като Tieh-lê, които трябваше да бъдат открити и във Вътрешна Азия. Течността на ситуацията в степите е огледална в нашите източници, калейдоскоп от разпадане и реформиране на племенни съюзи. Въпреки че някои от предшествениците на тази важна миграция все още са неясни, не може да има съмнение, че племената Огур сега са станали доминиращият елемент в Понто-Каспийските степи. Терминът огур означава „групиране на сродни племена, племенен съюз“ и фигурира в техните етноними: оногур, сарагур и др. Езикът на тези огурски племена, който днес оцелява само в чувашкия, е различен от този на общотюркския. През 480 г. намираме нашето най-ранно твърдо известие за българите („смесени“), голям конгломерат от огурски, хунски и други елементи. Освен това имаме сведения за дейността на кутригурите и утригурите, които се появяват в нашите източници под собствените си имена, като „хуни“ и може би дори като „българи“. Точната им връзка с последния не може да бъде определена със сигурност, но и трите очевидно произхождат от една и съща хуно-огурска среда.
